Д-р Борис Таблов е анестезиолог-реаниматор до неотдавна в Нойрупин, Германия, където работи от 2010 г., а отскоро е началник на Отделението по анестезиология и интензивно лечение в УМБАЛ „Дева Мария“ – Бургас. Завършил е медицина в Плевен през 2002 г. и е лекар трето поколение. Специализира анестезиология и интензивно лечение, има и допълнителни квалификации по спешна и по интензивна медицина, преподавал е в медицинския институт в Нойрупин.
Д-р Таблов, кажете ни нещо за себе си?
Обикновен човек, романтичен и наивен до глупост, вярващ че най-голямото богатство, което имаме в живота си е самият Живот. Роден съм в Шумен, градът, с който са свързани най-топлите спомени от летните ми ваканции когато прекарвах доста време при баба и дядо. Активната част от живота ми до 30, когато заминах за Германия, преминаха в Плевен. Там съм завършил средно и висше образование, там специализирах, бях асистент в Медицинския Университет или с други думи казано това е градът-дом за мен независимо къде съм.
В Плевен се запознах със съпругата си, там са родени и двете ми деца. Сякаш логично на база казаното бих се определил като плевенчанин, милеещ за България мечтател и убеден европеец.
Кога и защо заминахте за Германия?
Заминах на 11 януари 2010 година, а причините да го направя бяха две основни. От една страна в здравеопазването в България по онова време се случваха неща несъвместими с моята съвест. И тогава, както и сега, в центъра на тази толкова благородна професия, за не малка част от колегите ми, бяха парите, а не човекът.
Налагаше се, макар и неволно, да ставам свидетел на неща, които не смятам най-малкото за етични, ако не и за подсъдими.
От друга страна беше невъзможността да развиеш себе си в посока на качество, защото основен принцип в нашия сектор в България е, че в царството на слепите и едноокия е пророк. Голяма част от знаещите тогава не само категорично отказваха да споделят знанията си с по-младите, но открито създаваха прегради на всеки осмелил се да вдигне поглед нагоре. Това активно пречеше на моето желание да знам, че казвайки „аз съм специалист по…“, имам моралното и реалното основание да го правя.
Допълнително роля изигра и усещането, че сам нищо не можеш да промениш в една толкова консервативна система и не остава друго освен да потърсиш такава, която е по-близка до разбиранията и принципите ти.
Какво заварихте в Германия? Оправда ли очакванията Ви?
Ако трябва да съм описателен – в началото заварих един нов свят. Заминах с доста ограничени езикови умения, защото започнах да уча немски само шест месеца преди първия си работен ден в Нойрупин. Първите месеци, бих казал дори година-две преживях шок. Културен, езиков, социален, професионален. Хубавото е, че успоредно с това попаднах в среда, която беше търпелива и толерантна към слабостите ми. Всеки човек в нея получава шанс да прояви силните си страни, а ако е търпелив и упорит преодолява трудностите стъпка по стъпка, докато дойде момент, в който шокът преминава и започваш да се отпускаш. Нойрупин е относително малко градче в близост до Берлин, което ми даде възможност да се отпусна, да се адаптирам, да започна да търся предизвикателства и най-важното да мога да развивам себе си като личност и умения във всеки един момент. С това се появиха приятелите, социалните контакти, признанието на околните и усещането, че едно в началото толкова различно място постепенно е станало твоя дом.
Какво Ви даде Германия?
Много. Професионален и житейски опит, възможност да научавам, да греша, да падам и да ставам. Определено ми помогна да разширя мирогледа си, да стана по-толерантен, да усетя от първо лице колко много общи неща имат хората от всички краища на тази земя. Ценя безкрайно времето, което прекарах там и съм безкрайно благодарен, че ми се случи. Някои хора няма дори едно място, в което да се чувстват у дома, а аз имам две. Това е безценно.
Имахте ли нагласата в началото, че това пътуване е с еднопосочен билет?
Не. Още когато заминавах се надявах, ако успея да развия себе си, един ден да се върна в България за да предам това, което мога на тези след нас. Един вид да се опитам да дам на млади колеги възможността да не заминат, защото не е имало кой да ги научи. Не искам да живея с усещането, че не съм направил нищо, поне някаква микроскопична част от нещата, които не са наред да се променят. Не ме плаши провалът, ужасява ме мисълта, да не опитам.
Кога идеята за завръщане в България се превърна в решение?
От 2018 година по един или друг начин участвам в дейности свързани активно с живота в България. Участвах в работна група на политически проект, която трябваше да изработи програма за реформа на здравеопазването ми, заедно с екип от страхотни специалисти и хора, по време на пандемията помагах активно със съвети на хора потърсили мнението ми, от есента на 2021 съчетавах работа в Нойрупин и Плевен. В месеците след това се убедих, че човек може да е най-полезен, само когато концентрира усилията си на едно място.
През месец февруари на тази година получих почти едновременно предложение да поема интензивното отделение в болницата в Нойрупин и това от УМБАЛ „Дева Мария“. Трябва да си призная, че колебание имаше най вече заради това, че децата ми чувстват Германия така както аз чувствам България и беше повече от естествено да поискат да останат там. Не е лесно да се отделиш от най-скъпите ти хора, но желанието ми да опитам да променя нещо в България надделя.
С какво УМБАЛ „Дева Мария“ можа да спечели човек като Вас – живял, видял, работил, успял на Запад?
С нещо много просто – заявеното желание да работим качествена и модерна медицина, конкурентна на добрите в Европа. Твърде много хора дори от приятелския ми кръг търсят решение на здравословните си проблеми извън България, затова заявеното желание на собственика да се опитаме да обърнем този процес е каузата, която приемам и за лично предизвикателство.
Автор: П. Панайотова
