Страхът - моят любим

Аз и моят страх. Едно садистично-мазохистично съжителство.

Венчали сме се с него и сме се нарекли един на друг, във вярност до гроб, още от най-ранните си години. В момента, в който любящото ни семейство ни очертава границите на света със свещените закони за правилно - неправилно, нормално - ненормално, трябва - не трябва. Защото отвъд тези закони стои ... страхът от неизвестното.

Оттук нататък - всичките си действия и бездействия дължим на базата на предположения, изчисления и умозаключения за бъдещи събития. Да - бъдещи. Това са хиляди потенциални възможности, които могат никога да не се случат, могат да се случат ярко и вдъхновяващо - така както природата на ума не би могла да предвиди. Но изборът ни винаги стига до установените граници.

Така Изследователят в нас бива дълбоко упоен до момента на първата криза в живота ни. А кризите в човешкия жизнен цикъл са много.

Тогава бързо натикваме Изследователя в някой ъгъл, поотупваме рутинната си вече връзка със Страха, ставаме си отново интересни и услужливо се убеждаваме, че по-добре е познатото зло, отколкото евентуално добро, което няма кой да ни обещае. А и ... точно на мен ли ще се случи.

Сякаш отново се превръщаме в онова малко дете, което неполучило одобрението на родителите си, се свива в своето убежище.

Но вече не сме деца.

А Страхът ни е пораснал заедно с нас. Той ще продължава да расте пропорционално с нашата възраст- с първите неизвинени отсъствия на детето, с първото му напиване, с първите бръчки, с първата изневяра, с първата болежка, с първата значима загуба, с натрапчивите млади колеги, готови да продадат душите си и да превземат света.

Да се борим със Страха ли? Не. Страхът не се побеждава. Той се опитомява. Можеш да победиш само нещо, коeто е извън теб.

И в един миг разбираш, че твоят Страх не е твоят любим, а твое дете. Дете, което е зависимо от теб. Забележи – не ти от него, а то от теб, защото ти си този, който го подхранва, за да расте. Дете, което ако възпиташ правилно - според своята уникалност, би те наградило с достойни старини. А защо не и с нещо след тях. Знае ли човек ...